Бъркам в шкафове. Чистя огледалото по шест пъти на ден. Пускам пералнята. Подреждам си чантата. Ровя в чужди записки. Броя вилиците. Пуша. Пуша. Пуша. Опитвам се да стигна тавана, за да забия пирон. Ям бисквити. Сипвам лъжица течен шоколад в кафето. Лакирам си ноктите. Гладя стари носни кърпи и ги сгъвам. След това пуша.

Каквото и да правя болната мисъл не излиза от празната ми като туба глава.

По дяволите…

Измислям хиляди оправдания, за да остана сама. Хиляди малки форми на съдизъм към разяждащото ми се Аз.

Какво стана? Какво толкова?

Сякаш, в мен има органи от стиропор – скърцащи и ронещи се с толкова гаден звук, че ми идва да повърна.

Казвам си : „Всичко е наред! Това не е края на света!” и не си вярвам. Стиропореният ми организъм иска да легне на пода и да умре тихо бързо и окончателно. Главата ми отказва да приеме рационалното заключение от елементарната ситуация : „Просто не става.” Дава заето.

Сигурно е от възрастта. Може би ставаме все по-малко резистентни съм откази с времето. Въпреки, че винаги съм вярвала в обратното.

Преглеждам си финансите и сериозно се замислям над инвестиция в някаква твърда силна и изгаряща течност. Имам нужда да заспя като заклана.

Гледам си телефона. Няма пропуснати повиквания. Няма и непрочетени съобщения. Няма и живот в погледа на момичето от wallpaper-а.

Искам да намеря някакво решение. Поне една дума, с която да мога да обясня състоянието си.

Изчиствам настолната лампа прецизно. И огледалото – за седми път днес. Пуша още няколко цигари на терасата под ноемврийското слънце.

Няколко телефонни разговора. Няколко прегледа на гардероба. Няколко минути прекарани в грим пред огледалото. Няколко минути в чакане пред бара. Няколко празни приказки. Няколко чаши вино. Няколко изтръгнати усмивки. Две празни бутилки. Три пъти го виждам в някой непознат. Три пъти по-отчаяна се чувствам. Усещам, че искам да се прибера. Още по-добре ми става, когато осъзнавам, че съм сама вкъщи. Пускам музиката до дупка. Искам шибаните тонове от това пиано да изтръгнат горчилката от съзнанието ми.

Сядам на пода до леглото и отпускам ръцете си до тялото. Цигареният дим прилича на тънка дълга змия. Натрапчивият телефонен номер сякаш се изписва по стените около мен. Няма да го направя! Няма!

Тъпо честолюбие! Ако бях малко по-нахална, може би, сега нямаше да се въргалям пияна по пода, агонизираща от собственото си себелюбие. Това е най-чистото самобичуване. Най-мъчителният мазохизъм е да запазиш самоконтрол. Вероятно най-съвършеното парче от пъзела е в ръцете ми, а аз не мога да пречупя ужасната си неувереност и да завържа краищата въженият мост.

Гася си телефона и наливам поредната чаша вино.

Шибани художници!